Чудеса

 Преди около 5 години с много мъки и огромно желание след като завърших университета започнах работа в една професионална гимназия (няма да споменавам коя точно) или както им казвахме на времето - техникум. Бях супер ентусиазирана, а и по-млада, естествено. Колектива беше като във всяко училище т.е. главно жени, но имаше и мъже.  Имаше един заместник директор на около 50, който не преподаваше, а уж трябваше да отговаря за поддръжката на базата и ни провеждаше инструктаж по безопасност на труда. Седя си в учителската стая веднъж и идва човека с инструкциите облечен с мръсни дънки свлечени на задника и издути на коленете. Представи ми се, като не пропусна да каже, че е директор и ме покани в неговия кабинет за да ме инструктира, но преди това ме разходи из цялата сграда да ми покаже къде са пожарогасителите и как се работи с тях. Слава Богу не ми ги демонстрира! Тъй като бях нова , какво да правя вървя с т.нар. зам.директор и демонстрирам жив интерес от любезност. В крайна сметка това ми отне доста време, но стигнахме в кабинета му и би звънеца, извиних се, че трябва да влизам в час, подписах се и си тръгнах. На излизане, любезният човек каза намигайки ми, че ако имам проблем мога винаги да се обърна към него.  

Току-що започнала работа исках да се опозная с колегите си т.е. да се впиша в учителския състав. За мой късмет шефката реши да празнува 50 годишнината си с колегите. Всички знаем, че на купон е мястото за сплотяване на колектива. Отивам аз и се настанявам при младите колежки и колеги, няма да седна с бабите, я. За някой може да не е ясно, но масово явление сред учителите е щом има ядене и пиене на аванта, се пие и яде докато не им стане лошо от преяждане. Хапнахме, пийнахме и се почнаха танците. Пуснаха блус и горе споменатият директор дойде да ме покани. Пила една водка вече не бях толкова любезна и му отказах. В следващият момент любезният тон изчезна в репликата: „Не можеш да ми откажеш да танцуваш с мен, а съм ти ШЕФ!”. Танцувах, мъчейки се да остана на комсомолско разстояние от него, но след този купон доста дълго време не го и поздравявах даже.

Само ще вметна, че от 6 месеца съм много, много далече от образованието и съм много доволна от този факт.

Бях си обещала да не пиша повече за училище и за учителската професия, но видях коментар към Отново на работа, който много ме впечатли. Това е коментарът на Доби:

“Скъпа VENETZIA,най-после да срещна в нета една учителка,която казва истината за образователната ни система.Аз съм детска учителка.Имам полувисшо образование,без степени,само с квалификации на местно ниво…. На мнение съм,че човек или е роден за учител,или не трябва да се занимава с това.Имам 28 години педагогически стаж.Не знам откъде да започна ,ама все по-трудно става възпитанието на днешните деца(да не кажа-невъзможно)…и всичко идва от родителите,разбиращи грешно демокрацията.

Как да възпитавам дете, което вижда маика си цял ден с цигарата в ръка,с кафето?Как да възпитавам дете,което след градината се “закотвя” пред компютъра или телевизора,и никой не му обръща внимание?Какво гледа?Как го гледа? Какво си мисли?
КОй да обясни на детето,че не е хубаво да бие другите и да им причинява болка?Децата си мислят,че това,което гледат по телевизията е
хубаво,щом го правят големите?Толкова агресия има в днешните деца….Какво ще ни поднесе едно такова дете,когато порасне?
Аз уча момчетата ,че жена не се удря,а те:”Ами татко защо бие мама?”Какво да отговоря,за да не уроня родителския авторитет, ако има такъв?Казвам,че е вредно за здравето да се пуши,а те(децата):”Защо тогава мама,татко,баба..и т.н.,пушат?”Какво да отговоря,че малките главици да останат удоволетворени? Дете смачква бръмбарче, питам го защо?”Ами,защото е грозно,не ми харесва….”Хиляди примери мога да дам….Какво да очакваме от тези деца в бъдеще?Когато пораснат?Има и друго в нашата образователна система…Много млади хора завършват висшо педагогическо образование,ама къде са?Няма ги в училищата,няма ги в детските градини?Защо да са там?Те са с дипломите в магазините-продавачи-консултанти и получават повече пари ,отколкото да се занимават с трудната професия УЧИТЕЛ.Много съм развълнувана,сега,когато пиша .Много неща искам да споделя(поне
тук мога да кажа това,което мисля),но друг път…”

Всичко, което е написала Доби е 100% истина и ми напомня, че когато напуснах училище направих най-доброто за себе си. Страхувам се, един ден ако имам деца дали няма да бъда и аз от лошите родители….

Бях решила никога повече да не пиша за работата си и за училището, в което все още работя, но не мога да се въздържа.

Проблемът тръгна от началото на септември (3.09), когато се върнах на работа след дълга и накрая леко скучна отпуска. Имахме съвет още първия ден. Продължи около 3 часа, в които слушахме какви ли не глупотевини. Обясни ни се, че рейтинга на училището бил паднал и за това сме виновни ние т.е. учителите. В края вече всички бяхме като изцеден лимон, но тогава трябваше да се прочетат имената на хората, които ще се занимават с дейност, за която не получават даже и потупване по рамото като например: водене на протокол на съвет, писане в материалната книга и разни други. Дремейки на един стол чувам, че четат имената на писарите в материалната книга, до съзнанието ми достига: „Материалната книга на гимназиален етап ще попълва Валентина Б.” (това съм аз).  Сякаш ме боцнаха с игличка! По принцип, който е класен ръководител не го закачат за такива неща (а аз имам клас), за това и толкова много ме изненадаха с информацията. Замълчах си за пореден път! В крайна сметка това с писането съм го правила и в старото училище и не съм мрънкала. А пък и тук така ти поставят задачите, че не смееш да откажеш.

След няколко дена беше поправителната сесия, а от моя клас имах едно говедо (без извинение) т.е ученик с име Антоан, който цяла година не идва на училище, но класната (пак за себе си говоря) извинява отсъствия на поразия, защото има опасност да се разпадне класа и сме щели да останем без работа (последното е по заповед на шефката). Та това момче се появи на края на юни и остана само на два поправителни изпита. Не се яви на юлската сесия! Не се яви и на септемврийската! Това автоматично го оставя да повтаря същия клас. И аз весела и щастлива си живеех, че съм се отървала от него, но уви! Отивам една сутрин на работа и ме вижда Оля (зам.директорката)  и ми казва, че въпросният Антоан  е подал молба за удължаване на поправителната сесия, защото бил болен. Поглеждам документа, който е донесъл, и какво виждам - никога да не си виждал извинителна бележка ще разбереш, че е фалшива. Казвам: „Бележката е фалшива и предлагам да му отхвърлите молбата!”. Тя ме изгледа злобно и каза: „Вече я приехме! Това момче ще изкара изпитите, защото ако се разпадне твоя клас, какво ще правим тогава? … А ти не се дръж толкова дребнаво и заядливо с детето – дай му шанс…Мисли за колегите и за училището най-вече!”. Много се ядосах, но си прехапах думите и смотолевих да правят каквото намерят за добре. След няколко дни разбирам, че Антоан е бил оставен да преписва от учебник, само за да може да изкара изпитите. … Пак се ядосах! … Как да ни уважават след като ние не се уважаваме? … За какъв рейтинг на училището говорим тогава? … Това е едно най-обикновено квартално училище, което хората са мислели за най-доброто в „Надежда”. Представям си следната ситуация как Антоан пие кафе с приятелите си от квартала и казва: „Имам една застреляна класна, която ми извинява отсъствията непрекъснато. Оставам на поправки. Не се явявам юли, не се явявам и септември. Нося на директорката молба и фалшива извинителна бележка, за да ме допуснат до друга дата за изпит. Приемат ми молбата и ме оставят да преписвам”.

С тези си действия какво се опитваме да докажем? Може би, че сме последната дупка на квартала и че събираме всякаква измет почти от улицата. Ако е така за какъв рейтинг се борим?

Не понасям училището, в което работя. Не професията, а самото място. Заедно с 99.9% от колегите си. Не мога повече да работя в колектив, в който всеки говори зад гърба на всеки и разнасят какви ли не клюки, от които в най-добрия случай около 0.01% е истина.

Вървиш по коридора, срещаш някакви хора, които след като ги отминеш започват да те плюят. Най-тъпото е, че коментират колегите си и пред учениците.

Всеки ден тръгвайки към „Надежда” ставам нервна и истерична, за което не са виновни учениците, но за съжаление те си го отнасят.

Ще напусна! Обещала съм си го независимо от това колко усилия ще ми струва. Всеки ден си казвам: „Спокойно, спокойно малко остана”.

Горкичките ми нерви. Опънала съм ги до край.

Тъпото в случая е, че не съм на работа в училище и ако не ми пукаше за класираните деца щях да ги отлюспя. В същото време в новата работа мога да излизам, когато си поискам, но нямам изгода, защото вместо да се обучавам губя около 2 часа, за да върша работата на някоя кифла в училището, където нямам намерение да се връщам. Чудя се да не би да се опитват да ме изкарат толкова незаменима, да да ама не…