Чудеса

Бях решила никога повече да не пиша за работата си и за училището, в което все още работя, но не мога да се въздържа.

Проблемът тръгна от началото на септември (3.09), когато се върнах на работа след дълга и накрая леко скучна отпуска. Имахме съвет още първия ден. Продължи около 3 часа, в които слушахме какви ли не глупотевини. Обясни ни се, че рейтинга на училището бил паднал и за това сме виновни ние т.е. учителите. В края вече всички бяхме като изцеден лимон, но тогава трябваше да се прочетат имената на хората, които ще се занимават с дейност, за която не получават даже и потупване по рамото като например: водене на протокол на съвет, писане в материалната книга и разни други. Дремейки на един стол чувам, че четат имената на писарите в материалната книга, до съзнанието ми достига: „Материалната книга на гимназиален етап ще попълва Валентина Б.” (това съм аз).  Сякаш ме боцнаха с игличка! По принцип, който е класен ръководител не го закачат за такива неща (а аз имам клас), за това и толкова много ме изненадаха с информацията. Замълчах си за пореден път! В крайна сметка това с писането съм го правила и в старото училище и не съм мрънкала. А пък и тук така ти поставят задачите, че не смееш да откажеш.

След няколко дена беше поправителната сесия, а от моя клас имах едно говедо (без извинение) т.е ученик с име Антоан, който цяла година не идва на училище, но класната (пак за себе си говоря) извинява отсъствия на поразия, защото има опасност да се разпадне класа и сме щели да останем без работа (последното е по заповед на шефката). Та това момче се появи на края на юни и остана само на два поправителни изпита. Не се яви на юлската сесия! Не се яви и на септемврийската! Това автоматично го оставя да повтаря същия клас. И аз весела и щастлива си живеех, че съм се отървала от него, но уви! Отивам една сутрин на работа и ме вижда Оля (зам.директорката)  и ми казва, че въпросният Антоан  е подал молба за удължаване на поправителната сесия, защото бил болен. Поглеждам документа, който е донесъл, и какво виждам - никога да не си виждал извинителна бележка ще разбереш, че е фалшива. Казвам: „Бележката е фалшива и предлагам да му отхвърлите молбата!”. Тя ме изгледа злобно и каза: „Вече я приехме! Това момче ще изкара изпитите, защото ако се разпадне твоя клас, какво ще правим тогава? … А ти не се дръж толкова дребнаво и заядливо с детето – дай му шанс…Мисли за колегите и за училището най-вече!”. Много се ядосах, но си прехапах думите и смотолевих да правят каквото намерят за добре. След няколко дни разбирам, че Антоан е бил оставен да преписва от учебник, само за да може да изкара изпитите. … Пак се ядосах! … Как да ни уважават след като ние не се уважаваме? … За какъв рейтинг на училището говорим тогава? … Това е едно най-обикновено квартално училище, което хората са мислели за най-доброто в „Надежда”. Представям си следната ситуация как Антоан пие кафе с приятелите си от квартала и казва: „Имам една застреляна класна, която ми извинява отсъствията непрекъснато. Оставам на поправки. Не се явявам юли, не се явявам и септември. Нося на директорката молба и фалшива извинителна бележка, за да ме допуснат до друга дата за изпит. Приемат ми молбата и ме оставят да преписвам”.

С тези си действия какво се опитваме да докажем? Може би, че сме последната дупка на квартала и че събираме всякаква измет почти от улицата. Ако е така за какъв рейтинг се борим?