Чудеса

Елена ме покани на гости тази вечер (тя живее буквално през две преки от нас). Уж да остана да малко, но се заприказвахме и то стана утре. (Напоследък съм лоша компания, но това е друга тема).

Тръгнах си почерпена, времето навън напомняше лятна нощ. Вървейки по тротоара, който щеше да ме отведе точно пред моя вход в далечината забелязах някакъв силует, който се лашкаше от единия край на тротоара до другия. Инстинкта ми за само съхранение ми напомни за себе си и се преместих на отсрещния тротоар. Пресякох улицата, за да избегна срещата с клатещия се човек срещу мен и си продължих пътя. В някакъв момент се изравнихме с него, за да се разминем и в този момент чух дрънкането на синджир, верига или … не знам какво може да е друго. Чувайки този звук се забързах. В следващия момент изкънтяв тишината нещо като гръм. Обърнах се и видях въпросният да удря контейнера за боклук с нещото, което държеше в ръката си. Виждайки това сякаш някой ми изкрещя в ухото: „Бягай към входа”. Нямам спомен да съм тичала толкова бързо в скоро време, само се молех да не се спъна и да падна. Как съм се прибрала – не помня!

Нямам желание да си представям какво би ми се случило, ако се бяхме разминали с този елемент на един и същ тротоар.