Чудеса

Провокирана от един 30 минутен разговор с майка на дете от моя клас се замислих дали все пак нямам някаква вина и аз самата за това, че т.нар. ми подопечни не са добри и кротки деца, каквито се очаква да бъдат?

Въпросната майка ми звънна с молба да поговоря едно момче (Ицо) от моя клас, с което дъщеря й Нася има проблем. Конфликта тръгва от момента, в който Нася му казва: „педераст”. Чувала съм ги да си казват и много по-обидни неща, но тук момента е друг. Въпросният Ицо е доста женствен и да си призная имам съмнение, че е гей. Нямам проблем да приема гейовете, но това момче понася ежедневно подигравки от страна на съучениците си и то не от класа, защото те са го приели такъв какъвто е, а подигравките са от другите. А децата са жестоки и безмилостни към различните! Така както всички му казват: „педераст” в един безсмислен спор се включва и приятелката му Нася. Ицо е зверски засегнат и решава да си отмъсти на Нася, като я плюе и обижда пред всички съученици. Това продължава вече 3-та седмица и Ицо е по-озлобен от преди, и дори заплашва да я пребие. Гледайки новините ежедневно майката е притеснена за здравето на дъщеря си, което е разбираемо. Моята задача като класна е да се опитам да спра развоя на този конфликт.

Бащата на Ицо е починал, когато той е бил 3 годишен, а сега е на 16. Има сестра на 20, която е студентка и работи, за да издържа и двамата, а майката (ако можем да я наречем майка) си има друго семейство, бебе на 8 месецаи от години не живее с по-големите си деца, а само понякога им дава пари. За тях се грижи леля им т.е. сестрата на починалия баща. В този момент се питам кой трябва да се отзове, когато това момче има проблеми, аз или т.нар. му майка? Колегите казват: „твоите”. Е да, но те не са мои! Нито съм ги раждала, нито съм ги възпитавала…..