Чудеса

Без съмнение е много по-приятно да общуваш с весели и усмихнати хора, които излъчват добро настроение и сякаш винаги се  радват да те видят, от колкото с такива, на които от 100 км им личи, че са станали с д-то на горе. Преди време не ми беше проблем да сложа „маската” на доброто настроение, но напоследък все по-трудно се прикривам и все повече ми личи, когато ми е криво. Имайки предвид, че са много малко тези които наистина можеха да надникнат зад „маската”, хората остават с впечатление, че на мен целия ми живот е една ведра и тонизираща песен и нищо не е в състояние да ме намръщи. Колко пъти съм чувала: „Сега като те видях ми се оправи настроението”, което е чудесно, но май нямам търпение да изслушвам вече. Без съмнение това ме радваше много, но все пак не мога да бъда в ролята на клоуна непрекъснато, а и вече не искам.Днес ми се случи нещо, което ме накара да се замисля за отношението на близките ми хора към мен или поне съм ги мислела за приятели. Обажда ми се Калина и започваме някакъв безсмислен разговор от типа: „Как си?… И аз съм добре”. В следващия момент ме попита нещо и аз отговорих с една дума, последва реплика: „Няма да те закачам повече, явно нещо не си на кеф!”  И се разделихме. Е, както и да го гледам не мога винаги да съм на кеф, а и не виждам смисъл.