Чудеса

Във вторник отивайки на работа с маршрутката точно преди да сляза ме ужили оса. Беше за завряла гадта в крачола ми. Не обърнах внимание, защото бързах, че закъснявах за тъпия педагогически съвет. Болеше ме, но няма как дълга ме зове. След цял ден размотаване накрая се прибрах. Глезена ми беше ярко червен и 3 пъти по дебел. Помислих си, че е нормална реакция и до сутринта ще се оправи, но уви. На другия ден беше в същия вид даже посинял. Колкото и да не ми се ходеше до личния се занесох. Той ми изписа 4 вида хапове, да не би случайно да пропусне някой вид противоалергични, които ги има в аптеките. Имайки предвид, че в момента пия и други лекарства реших да се огранича само до мазилото „Алергозан”. В бързината грабнах някаква тубичка и се намазах обилно. Доволна от свършената работа, докато завъртах капачката видях, че мазното нещо върху крака ми е „Дефламол”. Их бреее, че съм интелигентна!
Мамка му и прасе цяла нощ не можах да спя. Сърби ме и ме боли едновременно. В момента не се сещам за нещо по-гадно. Чешейки го започва да ме боли и в следващия момент да ме сърби още повече. Едвам ми се събират 2 часа сън.
Точно сега се сетих, че един съсед умря от ужилване по ръката. Беше получил отравяне на кръвта, но перди това се беше наложила операция. Въй, дали няма да се гътна и аз?

Нямам подходяща дума да определя моите. Може би кретени, идиоти … придружени с някой и друг поздрав на майките им.

Миналата седмица ми изчезна нета, но не реагирах по никакъв начин мислейки си, че ще се оправи. Така останах без нет 3 дни. В събота вече на ръба на търпението си звъннах и попитах: „Каква е причината да нямам Интернет от толкова време?”, момчето ми отговори: „Не знам.”. Типично по даскалски му казах: „Това не е отговор!” Обеща че ще мине да види какво е станало. Така си и остана. Вчера вече притеснена да не би повредата да е при мен пак им се обадих. Дойдоха с някакъв лаптоп и още един куфар. Установиха, че ми е изгоряла ланкартата. Понеже съм вип клиент във фирма „Чипсет” звъннах им веднага и скочих в колата. Пристигнах малко преди 19.00 при Марин във фирмата. Знам, че никога няма да ме върне, все пак съм неговото „слънчице”. Докато се бъзикахме ми беше сложена друга карта, а старата си остана на дъното изгоряла. Прибрах се и не знам какво ме накара да сложа кабела в старата карта и тя проработи. 15 мин. не можех да си затворя устата от учудване. Всъщност изгорялата карта работи и сега съм с две. Оказва се, че тия моите интернетаджии са пълни некадърници и нямат никаква представа, от това което правят. А в скапания ни квартал има още едни, които са много скъпи и се чудя до кога ще ги търпя тези.

Искам поне едно нещо да ми е ясно! Напоследък се улавям как се лутам във всичко. Чувствам се раздвоена в личен и професионален план. Искам да си изясня на къде съм тръгнала. Сякаш вървя в тъмното и не се мога да се ориентирам за посоката. Реалността и чувствата не ме оставят на мира и за миг. Непрекъснато в главата ми изникват въпроси започващи с „ако”, защо” и „как”.

От както билетите станаха 70 ст. пътувам с ”повишено внимание”. Напоследък съм станала много нагла и нахална. Сядам си и не ме интересува нищо. Много ми е спокойно, когато около мен има цигани (в автобус №83 ги има много), защото ще се разправям до дупка ако искат да ме глобят, а подминават циганите. Изпадала съм в подобна ситуация и съм много добра с надвикването на контрольорите. Единствено не рискувам да се возя гратис из центъра, защото там са много зли, но пък ходенето пеша е полезно.
Днес тръгвам за работа пак със същото спокойствие. Возя си се и си мисля за розовото бъдеще. На спирката на Милена фокусирам една кола и на нея пише: „Контрол по транспорта”. Изхвърчах от рейса, защото с тая групичка нямаше да се справя, а и там има ченгета, които имат право да ми искат личната карта. Повървях и пристигнах в гадното училище.
Днес идвал министъра на образованието. На мен ми е доста неприятен, но няма как никой не ме пита. Донесъл огромна торта приготвена от някакъв хранителен техникум. В 13.00 ч. беше останала и хапнах да не би да заслабна случайно. Било е страшен цирк. Всички се суетели и правили някакви необичайни неща. Вкарали някакви деца 7 клас във фитнеса и децата блъскали и докато човека се натутка те миличките се изморили, но когато влязъл министъра те едвам се движели, но нямали избор. Добре, че не е стоял много там, че да се преуморят децата.
Има в училището нещо дето му викат: „тенис зала”. То представлява една ниша, в която е завряна една маса за тенис. В тази „зала” колегите по физическо били затворили двама ученика да играят. Инструкциите били, докато не дойде министъра да не спират да играят. Горките играли около 40 мин.
Влезнал и при колегата по рисуване. Трябвало да има пенсиониран учител в кабинета. Намърдала се една пенсионерка на 100 години, която още тормози децата, но така се случва с връзкарите обикновено. Нахълтал госта и шефките в кабинета, освен него имало оператори и фотографи. Пенсионерката станала и започнала да се фръцка пред камерите, а колегата станал част от мебелировката. Добре, че шефката се сетила да го представи, че все пак той е този който е учителя. (Тия дъртите са опасни. Все се завират и наместват) С това обиколката на „любимия” министър завършила.
Благодарение на него днес беше пълна анархия. По 6-7 ученика в час. Часовете уж по 35 мин, но всеки ги пускаше когато им е удобно.
Тръгнах си и се размазах в 83. Гледам контрольор (днес да не е денят на контрольора?). Най-спокойно си извадих билетче, подадох го на една жена да ми го продупчи и станах редовна пътничка като никога.

Толкова много нерви се хабят за да кажеш пред някаква лелка: „да”, когато те попита дали ще го вземеш т.нар. бъдещ съпруг. Чудя се не се ли пита човек точно преди да отговори на лелката дали не бърка, това ли ще е партньора ти за цял живот , а ако се беше бракувал за човека Х …какво щеше да стане? Въпроси, на които в момента не мога да си отговоря. Познавайки се добре мисля, че бих размислила  в последния момент или ще ми се прииска да не го правя, а може би ще тръпна в очакване да ме попитат точно това ….
До преди една седмица тези неща ми се струваха доста далечни, но наближи сватбата на Катя. Тя ме покани в момента, в който знаеше датата (30.09.2006). И денят си дойде. Месец преди това се чудихме какво да им купим все пак колеги сме й. Най-накрая съвета реши цифров фотоапарат. Страхотен е!

Сватбата беше в Стара Загора, което не беше проблем. Срещата беше в 8.30 ч. на „Плиска”. Групата от София се състоеше от мен, Весето, Валя (шефката на предишното ми училище) и мъжа й, Вили (зам.шефката на предишното ми училище), Боби и жена му, Радо и Роси. Тръгнахме с две коли. Мен ме наместиха в мерцедеса на шефката. Не стига, че сме адашки с Валя, но и сме еднакво пикантни. Спирахме няколко пъти за WC-почивка, но накрая пристигнахме благополучно. Настанихме се в хотела, който беше супер луксозен. Бях в стая с Весето и Вили. Хубавото беше, че всички бяхме на един етаж и не трябваше да обикаляме хотела да се търсим.
Катя беше много красива булка. Приличаше на принцеса от приказките. Моя милост се прави на фотограф цяла вечер. Сватбата много ми хареса. Имаше настроение у гостите и младоженците сияеха. Нашата компания се прояви най-добре от всички групички, които бяха поканени. Весето не спря да танцува и за минута, а Боби и жена му участваха в някакъв ритуал с кумовете и торта и пиле. Имаше някаква игра с обещания. В шест балона имаше листчета, на които пишеше какво обещава единия на другия. На Катя й се падна да обещае да прави кафе и закуска всяка сутрин на съпруга си, а на Антон (съпруга) да се грижи за автомобилите на семейството, което не е никак лошо, защото те имат две коли и все някой трябва да им обръща внимание. Другите не ги помня, защото бях вкарала вече известно количество алкохолец.  Естествено, имаше и хвърляне на букета, но пак не беше за мен, но поне го подържах. Съпруга на шефката се оказа много забавен със страхотно чувство за хумор. Не се бях забавлявала така скоро, но към  един часа вече не издържах и се хоризонтирах.
Сутринта без да се ръчкаме и побутваме станахме пихме кафе и пак по същата схема се насочихме към  Голямото село. Спирахме за кафе и WC-пауза, естествено. Бях забравила колко ми е хубаво в „Ломоносов”. На Валя мъж й ми викаше „слънчице”, от което хем ми стана приятно, хем ме натъжи. Истината е, че обичам да съм с „ломоносовци”. Пак се запитах защо ми е толкова уютно с „ломоносовци” и толкова чуждо с „надежденци”? Прибрах се  и пак плаках, както когато ги напусках сякаш ми се случва отново.
Всъщност започнах със сватбата на Катя и Антон…. Да са живи и здрави! Да бъдат много щастливи и догодина да си имат един сладък бебчо, а може и повече