Чудеса

Нямах намерение да се оплаквам повече, но нямам избор. От петък съм на работа. Директорката ни опъна на съвет от 10 до 14 часа с 15 минутна почивка. В един момент щях да ревна с глас. В продължение на почти четири часа ни чете някакъв правилник, сякаш за сефте влизаме в училище. Докато шефката се правеше на шефка се огледах и пак ми се до рева (за пореден път де). Около мен имаше само жени и тук там някой мъж за цвят на средна възраст 45-50 години, които зяпаха почти с отворена уста какво им се чете. В един момент ни раздадоха някакви папки да разгледаме в малката почивка, естествено пак с правила и задължителни срокове. Ако бяхме военно училище сигурно щяха да са по-малко. Хвърлих един бърз поглед на писанията и гордо заявих на една философка стара мома (да пази Господ да не стана такава), че на мен тия неща са ми известни и ясни (все пак имам тригодишен опит в предното училище). Тя като се „подпали” тропайки ми с пръст по масата се развика: „А, как така ги знаеш? Та това са срокове от тази година.” Добре, че вече се бях „размазала” и само й казах, че отивам да пия вода. Ей, няма оправия от тия натегачи!
В един момент се сетих, че съм и класна. Прегледах кой ще преподава на моите „мозъчни гиганти” и забелязах една зверкиня по английски. Нямах избор, трябваше да направя нещо, защото децата не са от най-старателните, а са зевзеци и ще я побъркат, което няма да е добре и за двете страни. С разговор на ухо със зам. директорката,тя прехвърли един колега да им води английския. Поне в това класната не се издъни Колегата не хвърляше шапка от кеф, но поне аз имах повод да се радвам, защото човека е стабилен, разбран и може да се говори нормално с него, а не както със 90% от даскалиците там.
След това разбрах, че са ме преместили в един гаден кабинет. Опитвайки се да се върна в стария си ми обясниха, че не е нарочно, а нещо заради програмата. Какво друго да ми кажат? Теглих им една на ум и се врътнах.
Не знам за кой път ми светна, че не мога да свикна с тоя скапан колектив вече почти половин година. Чувствам ги далечни и не ги приемам, и се съмнявам, че ще ги приема някога. Никога не ми е било толкова трудно да се адаптирам, където и да било. Имам чувството, че днес за първи ден съм там и никой не познавам. Изтрещяла съм тия дни (заради работата, предполагам) и имам желание да се карам с хората почти непрекъснато.

<!–[if !supportLists]–>Писна ми:
<!–[endif]–><!–[if !supportLists]–>- да слушам историите на хората, сякаш си нямам свои проблеми. И аз имам нужда някой да ме слуша, но не и да ме прекъсват, когато се оплаквам с репликата: „Ааа, добре, а на мен пък да видиш….”;
<!–[endif]–>- да ми разказват с подробности сексуалните си подвизи, сякаш „живо” се интересувам. Е, колкото и да е невероятно, не ме интересува къде, как, по колко пъти и с кого го правят;
Чувствам не като кошче, а направо контейнер за душевни отпадъци.