Чудеса

Всеки път, когато напиша нещо за училището в „Надежда” си казвам, че е за последен път, но не мога да се въздържа за днешната абсурдна ситуация. Имахме поправителен изпит днес. Бяха само две деца и комисия пак от две учителки. Колежката-председател имаше работа сутринта и се разбрахме аз да бъда “инструктора” на изпита. Влизайки в ролята на старателна учителка отидох 15 мин по-рано с идеята да застана на вратата и да ги посрещна. Да, да ама не! Стигайки в канцеларията установих, че никой не знае къде са конспектите и билетите. Зам.директорката ми плесна на масата някакви папки, за да ги потърся. Само оставаше да ми каже: “Оправяй се!” Препотих се няколко пъти. В папките имаше какво ли не. Все едно ги е подреждало дете от детската градина, което все още не може да чете. Стигайки до извода, че ако продължа да притрепервам от нерви няма да открия нищо. Поех дълбоко въздух и започнах старателно да прелиствам папките, лист по лист. Накрая ги открих, но вече беше станало 9.15 ч. С билети в ръка се затичах към мястото за изпита. Прекосявайки сградата на училището на ум пращах поздрави на цялата рода на тези, които ме бяха забавили поради немарливост. За не знам кой път се питам как да искаме от децата да са стриктни и старателни, когато ние самите не сме? В случая съм била на мястото си, но някой някъде някога е „спал”, а на практика се оказва, че аз не съм си свършила работата, защото съм закъсняла с раздаването на билетите. Влудяват ме, че няма на кой да разчиташ, когато имаш проблем. Оказва се, че колкото шефки толкова мнения и решения.