Чудеса

Провокирана от Ина или по точно от “БРИЧИТ ЖУАНС В ЕЛМАЗЕНИЯ СВЯТ” (прочетено пак там) реших да разкажа за някой мои срещи от един подобен сайт. Не мога да скрия, че от тези срещи съм научила много за психиката на хората, но това е последния начин човек да си намери половинката.

Бях потънала в някаква дълбока дупка и след не много голямо увещаване от едни приятелки се регистрирах в един сайт за запознанства. Годината е 2004. Станах видна чатърка. Престраших се и започнах серия от срещи. Тогава подходих с голяма надежда, че в подобни сайтове има и нормални мъже, защото си мисля, че съм нормална жена. Не съм категорична, но докато стигнеш до някой, който ти допада за съжаление се срещаш с прекалено много идиоти. Не помня точно колко срещи имах. Повечето мъже също не помня, но някой са ми се запечатили в съзнанието доста трайно.

Една от първите ми срещи беше с Васил на 30 години, PR някъде (не помня). На пръв поглед ми се видя симпатичен. Седнахме в едно кафе и в продължение на един час не спря да говори, то не бе политика, времето, положението в България и т.н. Едвам се вмъквах с по едно “да” или “така е” във времето, когато си поемаше въздух. След като изтърпях монолога му почти седейки на ръба на стола от нерви, едвам успях да измрънкам, че трябва да тръгвам, Василчо ми каза: “ Охх, толкова ми беше притеснено и си забравих мислите, че не можах да ти кажа и половината от това, което исках. Аз иначе говоря повече, но сега се притеснявах много.” В този момент благодарих на майката Природа, че го е създала толкова срамежлив, в противен случай какво ме чакаше, ако беше по-отворен не смея да си мисля. Станахме и аз подтичвайки към метрото смотолевих: “Ще ти звънна!” и никога не се видяхме повече.

До скоро бях убедена, че на добрите хора се случват само лоши неща. Смятам се за добър човек и не разбирах как е възможно да не ми върви толкова. Много пъти съм си задавала въпросът какво толкова съм направила и на кого, но от вчера мисля, че и на добрите хора се случват хубави неща или чисто и просто съм станала лош човек.

Историята започва от преди 5 години. Току-що бях завършила СУ и работа за т.нар. млади специалисти нямаше. Започнах работа в една фирма за канцеларски материали в района на БАН като секретарка. В съседното помещение бяха две сестри и се опитваха да въртят някаква търговия. Собственичката (казва се Вики) на въпросното нещо се беше забъркала с някакви не много честни хора, на които дължеше пари. Търговийката не им вървеше и тя беше затънала в заеми. В един момент се оказа притисната в ъгъла от горе споменатите. Ставаше дума, че им дължи 350$ и ако не им ги даде до някакви си дни вероятността да пострада беше доста голяма. Жената ми беше симпатична и като я видях притеснена й предложих помощ т.е. имах парите и й ги дадох. Имахме уговорка да ми ги върне другата седмица. И така другата седмица не се знаеше коя е точно. Напуснах от фирмата след около 6 месеца. Не помня точно, но около година след това поддържах връзка с Вики, но отговора беше един и същ: “Не съм те забравила! Продавам един имот и парите ги имаш”. Това звучеше чудесно, особено когато каза, че вместо 350$ ще ми върне 500$. След това “въртележката” ме завъртя и спрях да си търся парите. Казах си, че най-важното е да съм жива и здрава пък майната им на парите. Дори забравих за съществуването на Вики и заема. Но … на 15.08 (помня датата, защото е празник) така както си се мотая из къщи и ми звъни домашния телефон, който от около 6 месеца е с нов номер. От там чувам: “Здравей Валя, обажда се Вики!” , в момента не направих никаква връзка, в крайна сметка говорим за познанство от преди 5 години и попитах: “Коя Вики?”. От дума на дума се изяснихме. Жената каза, че се обажда да си върне заема. В първия момент си помислих, че шега, но никой освен Стаси не знаеше за случката. И, в крайна сметка вчера се видяхме и си оправихме сметките, както беше обещала преди 5 години. Днес заминава на море и си обещахме да се видим да си разкажем на коя какво се е случило през това време.

Мислейки върху историята единственото, което ми хрумва е да благодаря на Господ или каквато й да е сила, която ме пази. За пореден път се убеждавам, че когато обичаш хората и света около теб няма как да не ти се случат хубави неща. Не мога да кажа, че не изпадам в дълбоки дупки, от които трудно излизам. Злобата и лошите мисли насочени към околните не ни помагат, а само вредят и то не на тези към, когото са насочени, а единствено на мислителя. На 30 години вече стигнах до извода, че нямам сили да мразя. В крайна сметка живота е колело и всичко се връща, при това с пълна сила, когато най-малко очакваш.

Чудничко е човек да започне отпуската си по такъв начин. Пуснаха ме от 4.08 в отпуск, но за да не губим време се организирахме и заминахме за морето още на 3.08 в 23.00 ч. Нямахме уговорено спане, тръгнахме с единственото ясно нещо, че знаем за къде пътуваме. Билетите ни бяха еднопосочни, защото имах идея да спрем и в Павел баня, но за съжаление не остана време.

Пристигнахме в Поморие в 5.00 сутринта и очаквайки да ни чакат поне 10 баби, за да ни предложат квартира, бяхме неприятно изненадани – нямаше никой. На спирката бяхме само ние и от време на време се тътреше по някой пил до преди малко младеж. Никога не ми е било толкова спокойно въпреки абсурдната ситуация, която се очертаваше. Около 5.30 се появи пак един почерпен младеж и поиска цигара. Дадохме му. Момчето реши да се държи любезно, предполагам в знак на благодарност и предложи да попита своя хазаин за свободна стая с две легла. Аз като по-общителна му дадох телефона си, за да ми звънне и да каже какво е станало. Е, за съжаление се получи като израза: ”чакай от умрял писмо”, но така както умея да говоря с кой ли не идиот, така и търпението ми е супер малко. След като чакахме около 30 мин, се появи един човечец и ни предложи стая-двойка и с това търсенето на квартира приключи.

Не беше супер лукс, но беше прилично. Денят беше много хубав – слънце, плаж и хубаво време. Даже се видяхме в Росен и Руми за малко, защото тя беше в командировка в Бургас. Ако трябва да обобщя почивката бих казала, че беше супер. Така не бях почивала от години. Лягахме си рано и ставахем късно. Единствената ми забележка е, че имаше адски много хора. Буквално и без извинение на плажа беше гъз до гъз и до гъза пак гъз, и едва ли не краката опираха в главите на легналия от към краката ти. Може би август не е най-подходящия месец за хора търсещи пространство и малко тишинка. Живи и здрави догодина, а и дано да се познаваме още отиваме на море през юли или края на август. Сега обмислям идеята за планина, но това е само проект за момента.

Последното, което бих казала за себе си е, че съм суеверна, но провокирана от събитията около скромния ми животец през последната седмица установих, че има някаква сила или нещо, което ме пази. Единственото, което се иска е да наблюдавам събитията и ситуациите, и да мога да разбера правилно съответното нещо.
На всички ни се е случвало да тръгнем, както винаги по обичайния път за работа и сякаш нещо те дърпа и те кара да тръгнеш по друг път. Отклонявайки се от обичайния маршрут – срещаш някой стар познат, който не си виждал от години или ти се случва нещо, което обръща живота ти на 180°. На мен напоследък ми се случва: тъкмо да кажа нещо, което след това разбирам, че е по-добре да не казвам и да ми звънне телефона, за да ме прекъсне или да спре тока в момент, в който ще напиша на чат нещо, за което не съм сигурна, че е момента е подходящ и т.н. Например миналата събота имах среща с Весето и вариантите да стигна до тях са два – единият беше по дълъг, но автобуса е по-редовен, а другият по кратък, но тролея минава по веднъж на ден. Тъй като се бях размързеливила и реших да стигна до тролея, ако трябва да чакам цял час, но много ми беше адски мързеливо. Вървейки към спирката почти тътрейки си краката забелязвам една позната мъжка физиономия, която ми се хили и ми маха. За секунда не се сетих кой е. Беше бившето гадже на К. Момчето много ми се зарадва, а на мен ми беше леко конфузно, защото ме разпитваше за нея, а аз се мъчех да скрия нещата, които очевидно го интересуваха. Дойде с мен на спирката. Стояхме около 10 минути и ми предложи да ме закара до там, където съм тръгнала. След това каза колко му е приятно, че ме е видял. Поиска ми телефона и щял да ми се обади да се видим пак, но да не казвам на К., че сме се виждали. В момента щом се разделихме с него й звъннах да разкажа за срещата, естествено. За пореден път се убедих, че интуицията ми работи с пълна сила само, че не я чувам понякога.