Чудеса

Провокирана от Ина или по точно от “БРИЧИТ ЖУАНС В ЕЛМАЗЕНИЯ СВЯТ” (прочетено пак там) реших да разкажа за някой мои срещи от един подобен сайт. Не мога да скрия, че от тези срещи съм научила много за психиката на хората, но това е последния начин човек да си намери половинката.

Бях потънала в някаква дълбока дупка и след не много голямо увещаване от едни приятелки се регистрирах в един сайт за запознанства. Годината е 2004. Станах видна чатърка. Престраших се и започнах серия от срещи. Тогава подходих с голяма надежда, че в подобни сайтове има и нормални мъже, защото си мисля, че съм нормална жена. Не съм категорична, но докато стигнеш до някой, който ти допада за съжаление се срещаш с прекалено много идиоти. Не помня точно колко срещи имах. Повечето мъже също не помня, но някой са ми се запечатили в съзнанието доста трайно.

Една от първите ми срещи беше с Васил на 30 години, PR някъде (не помня). На пръв поглед ми се видя симпатичен. Седнахме в едно кафе и в продължение на един час не спря да говори, то не бе политика, времето, положението в България и т.н. Едвам се вмъквах с по едно “да” или “така е” във времето, когато си поемаше въздух. След като изтърпях монолога му почти седейки на ръба на стола от нерви, едвам успях да измрънкам, че трябва да тръгвам, Василчо ми каза: “ Охх, толкова ми беше притеснено и си забравих мислите, че не можах да ти кажа и половината от това, което исках. Аз иначе говоря повече, но сега се притеснявах много.” В този момент благодарих на майката Природа, че го е създала толкова срамежлив, в противен случай какво ме чакаше, ако беше по-отворен не смея да си мисля. Станахме и аз подтичвайки към метрото смотолевих: “Ще ти звънна!” и никога не се видяхме повече.