Класната
Това да си класен ръководител се оказва доста трудна задача. Едновременно си родител, възпитател, учител и личен психоаналитик. За краткото време, за което бях класна установих, че децата имат нужда да говорят с някого за проблемите си без отсрещната страна да им се разкрещи колко са … еди какви си. Тъкмо си мислех, че вече ме имат като част от тях и се оказах в една доста абсурдна ситуация - по средата между колегите и децата. Пристигайки със закъснение, поради поройният дъжд ме посрещна една чистачка с думите:”Бързо, че Б-ва те търси!”. Тичайки през три стъпала стигнах пред кабинета си, където ме чакаше въпросната учителка. Жената беше супер притеснена и започна да ми разказва. Имала първи час с моя клас и им отворила преди да бие звънеца, за да не крещят в коридора. В разстояние от 10 минути трима от моите хубавци извадили чесън (според нея било около килограм), размазали го в ламината, по бюрото и по стола й, и съответно се скътали. Дошла тя за час, а в кабинета не се диша от миризмата на току-що смачкан чесън. Заформили градиозен скандал. Стигнали до директорката, но моите продължили да отричат, че не са те. Понеже си познавам питомците и знам как да ги попитам, така че да си кажат и те си казаха, естествено. Единственото, което не разбрах е защо са го направили, но смятам да разбера. Сега се опитвам да оправдая децата по някакъв начин, въпреки че не съм убедена, че е правилно, но нали за това съм класна, а и да не подроня авторитета на учителката, защото сме колеги и трябва да се поддържаме. В понеделник ще съветваме класа заедно със педагогическата съветничка и се надявам да разберат, че са направили голяма кретения.
юни 26th, 2006 at 22:05
Изключително неблагодарно, обезсмислено в сегашно време, /а и в по-минали и явно бъдещи такива/ поприще.
Нищо лично, майка ми бе учителка, снаха ми в момента е, но личните ми наблюдения от целият този процес на себеотдаване и вяра в нещо по-добро са: нищо, абсолютно нищо не може да компенсира мъката и болката в душатата ти, следствие на нереално невъжможните ситуации с които се сблъскваш като педагог.
Дори и когато чуеш да ти пеят “учителко любима, добър ден”.
С годините съм се наслушал на толкова много сходни песнопения, клишета и подобни, неформулирани от учениците трели.
Освен това съм виждал и резултатите от всичко това след години.
Ти, учителя, ще си спомниш със сугурност малкия мушморок от 10-г, например, но единици щв си спомнят твоя труд.
ЕТО ТОВА винаги ме е вбесявало и изваждало извън кожата, нещото, което си отдал на шайката разбойници /миришещи ужасно на чесън, например/, но и нещото, което те кара да застанеш между чука и наковалнята.
Изключително много уважавам труда ВИ, но мисля, че изключително малко хора знаят, за какво наистина става въпрос.
юли 3rd, 2006 at 11:18
Зората на продуктивните мушмороци
юли 11th, 2006 at 7:07
steppino - За съжаление си много, много прав. Професията е ядски неблагодарна, а да не говорим, че си длъжен на всички - на родителите, които не са си възпитали децата; на ученините, които в тази възраст не зная какво да правят със себе си.Истината е, че на мен ми харесва професията. Никоя друга не е толкова динамична и разнообразна, и това е глевно заради децата.
petrov - Ние май бяхме по-малко продуктивни от към дивотии
юли 15th, 2006 at 23:53
За теб не знам - не звучиш като кротуша
Аз лично такива поразии не съм правил в школото. Сега явно съм се отракал (или поне така си въобразявам) и понеже още уча, предполагам мога да извъртя някаква подобна простотия, но вече няма смисъл, затова просто слизам в кръчмата вместо да се кача на лекции, което също си е кретения защото плащам за лекции, които не посещавам.
Един късно осъзнал се мушморок. Май ще излезе вярна оная приказка - по-добре никога, отколкото късно
юли 16th, 2006 at 7:58
В момента не се сещам за някой номер, който сме правили на учителите си. При мен се получаваше много добре преписването, защото съм доста хладнокръвна и слагах най-невинният си поглед (така пътувам без билет в градски транспорт). Никога не са ме подозирали, че съм измамник. Благодарение на дългогодишният си опит като преписвачка сега ми е много лесно да им хващам пищовите, но става все по-трудно с напредването на технологията
Едно дете ми разказа как е преписвало на поправителен изпит. С хендс фрее е ухото и кабелчето залепено по гърба. Тегли въпрос, обажда се на брат си и той започва да диктува. Единственото не разбрах кой им плаща сметките
Съвета ми като по-голяма (предполагам) и вече минала този период от живота си е, ходи си на лекции. Това е най-хубавия момент от цялото образование. Кръчмите няма да избягат. Ще имаш време достатъчно след като завършиш.