Чудеса

Планирам не голям, а огромен скандал с родата. Не стига, че са ми e заелa половината къща. А днес се прави на сърдита. Снощи се оказа, че девойката има стая в общежитие, но там й било шумно и не можела да учи. Айде, бе номера от селски вечеринки, като че ли не съм била студентка! Това ме взриви и изказах мнение, в такъв случай какво прави тук, когато сме 100 маймуни, а и сме доста шумно семейство, така че разлика голяма не виждам. Не ми се струва логично да се завираш в къщата на хората, след като имаш своя. Тъй като половината фамилия са синеоки, а другата зеленооки (аз попадам тук), тя ме погледна злобно със светло зелените си очи. Добре, че моите са по-тъмнички. Другото възмутително е, че трябва да й се изнесе багажа от общежитието и тъй като бах вече янхала най-мощната си метла се възмутих пак. Идеята е баща ми да отиде от “Люлин” до “Дървеница” и да докара парцалките на девойката. След което някой ден прекрасен, когато селяните се настроят да дойдат да й приберат боклуците от тук, което означава да се ангажират поне 3-ма човека за някой, който дори не заслужава. Изказвайки това, при това нервно и злобно, пак бях удостоена с мръснишки поглед, но без да се коментира каквото и да било. В крайна сметка се оказа, че аз съм проклетата злобарка, а “детето” е онеправданото.
А днес се чудя дали да започна да крещя или да си мълча. Понеже съм достатъчно изнервена от създалата се ситуация и едвам се сдържам да не започна нещо грандиозно изпаднах в следната абсурдна ситуация. Влиза дразнителката, защото ми звъни телефона хвърля го до монитора и дума не обелва. И какво се оказа, че вместо да й направи впечатление, че не й е мястото тук и евентуално да се замисли върху създалия се конфликт, тя ми е сърдита. Обещах си, че ще я завирам в кучи задник, но нека да й мине тъпия изпит, че да не съм виновна за двойката.