Чудеса

Странно нещо е това живота. Миналата седмица, докато бях в болницата ме извикаха за едно интервю за някаква адвокатска кантора, но не можах да се видя с адвокатите, защото били на сделка и нямаха възможност да дойдат. След няколко дена от старото ми училище ме “изстреляха” към новото, че там “боб хвърляли за мен”. Какво да правя отидох. Едвам намерих от къде да вляза, тъй като имаше четири входа и само един е отворен по принцип. От вратата още ме лъхна гадната миризма на манджа т.е. на стол. Училището е от 1-ви до 12 клас. Директорката като ме видя само оставаше да ме разцелува и ми каза: “Ние Ви чакаме с нетърпение!”. Чак ми идваше да ревна, толкова гадно ми се видя там. Приех работата, но няма да ме бъде дълго време. Имам 7-ми, 8-ми, 9-ти, 10-ти и 12-ти клас и съм класна на единият 9-ти клас. Пак ще ме познава целия квартал, но това рисковете на професията. Този четвъртък отидох пак, за да се видя с колегата, който напуска. Минах и през канцеларията. Бяха ми написали договора. Подписах го. Вървейки към къщи се чудех дали не сбърках, дали не беше по-добре да се откажа  от тази професия за винаги и хиляди други неща ми изникнаха в главата в този момент. Около един час след като се прибрах ми се обадиха пак за интервю от адвокатската кантора, но вече бях с трудов срочен договор. Обясних им, че вече имам работа и отказах. Ако беше сериал щях да кажа: “Точно като на филм”, но за съжаление не е филм, а аз съм главната героиня. “Пръска” главата от мислене, кое е било по-доброто за мен. Трябваше ли да елиминирам гадното смръдливо училище и да се впусна в предизвикателството на кантората или просто съдбата се е погрижила за мен по възможно най-добрия начин в най-подходящия момент? Отговорът е някъде напред във времето. Остава ми само едно - надеждата, че съм поела в правилната посока.