Не ми се говори с никой. Не искам да виждам никой. Търсейки компанията ми се оттеглям с оправдание, че имам работа. Нямам желание да правя абсолютно нищо, ей така просто ми се блее в празното пространство. А и тъпия ми рожден ден наближава. Идва ми да ревна с глас. Всички ме питат дали ще празнувам, а на мен ми се иска да си изкопая дупка и да се скрия в нея. Няма да празнувам! Голям “празник” да остарея с още една година! Голяма “радост”!
Излизайки от час с 10в В.С. изглеждаше сякаш беше тичала 2 километра без да спира т.е. зачервена, потна и почти не можеше да говори. След като се успокои, започна да разказва какво се е случило. Радослав Георгиев, тъй като е най-големия отворко в класа започнал да се закача с нея, казал й: “Г-жо, вярно ли е, че на коледния купон на учителите сте се търкаляли пияна-заляна по стълбите?”. Тя втрещена от казаното отговорила:”Незнам от къде имаш тази информация! Но дори и да е вярно, купона беше във физкултурния салон т.е. на партера и незнам как бих могла да се търкалям по стълбите освен кълбо нагоре ….”. Радослав продължил:”Е са ше Ви кажа! Ми … отишли сте да пикате на втория етаж и на връщане сте се търкаляли надолу по стълбите!” Оттам започнал див смях от страна на целия клас и безумни коментари, за това колко много пият учителите и т.н. Провалили й часа. Докато разказваше се сети, че може да му напише забележка в дневника и още другата седмица да го накаже за неетично поведение с учител. Търсейки номера му попадна на данните за родителите и светна :”А ето и телефона на Румен (така се казва бащата). Ей, сега ще се обадя на Руменчо да му кажа как се държи сина му”. Как е минал разговора с таткото незнам, но това ме наведе на мисълта, че за трите ми години като учител имам доста цветисти случки, които мога да разкажа. Няма да правя опити да бъдат по години, но ще ги номерирам 
1) Първата година, когато постъпих на работа водех 8, 11 и 12 клас. С тогавашният 11г ходих на хижа на Витоша. Децата бяха страхотни. Вече съм споменавала, че това ми е любимия клас за всичките три години. От дума на дума решиха, че трябва да ми търсят съпруг и то готин, понеже аз съм била готина. В процеса на разговора Благой казва:” Бибче, слушай сега! Имам един съсед на 30 години, много е готин и ще ти хареса. Искаш ли да те запозная? Ще ти го доведа!” Не го доведе естествено
2) Бях решила, че ще съм най-големия двер и за 20 минути написах 15 двойки (те си ги заслужаваха). След мен в същия клас влиза Б.Б. (с прякор Царевицата), който пише също страшно много двойки. Гледа той дневника им и казва:”Лелеее какви са тия двойки по география?”. И Мирослав решил да обясни:”Ми … понеже … тя … госпожата ….. тя млада, ама злобна”
3) Предстоеше ми час със същия клас, но в коридора ме хванаха 12-ти клас да си говорим за абитириентския бал. Би звънеца. Отворих вратата. Почти наполовина вече влязла в кабинета чувам: “А ето я и най-готината госпожа”. (Това явно беше с цел да ми се подмажат 
) И по-тихо “И с най-големите цици”. В тоя момент се притесних много. Изпотих се. Изчервих се. Спрях да чувам какво ми говорят 12-ти клас. Влезнах, почти загубила ума и дума, защото се замислих как ме възприемат. Представих си, че преди моя час се питат какво имат следващия час и някой казва “Имаме при оная с големите цици”.
4) Дала съм домашно. Тръгвам да го проверявам и спирам при всеки, за да погледна какво са направили. Добри от Перник загубил търпение, че ще стигна до него и цел да ме извика се изцепва размахвайки тетрадката си:”Ехоо, секси, ето ми домашното!” Ако не трябваше да пазя авторитета щях да ревна от смях. Как не избухнах в див смях още се чудя.
5) Имах един обожател от миналогодишния 8е, казваше се Данчо. Хулиганче. Не учеше. Бягаше от училище. На фона на елитния клас, Данчо стоеше като кръпка. Но при мен винаги идваше. Подхвърляше колко са ми хубави очите, че съм му любимата госпожа. От време на време ме питаше имам ли си гадже, на колко съм години и разни други неща. На едно контролно идва да си предаде листа и ми каза: “Знаете ли какъв е проблема при нас? … Проблема е разликата във възраста.” Влезнах в учителската стая и казах на колегите “Не ме закачайте повече, котирам се на набор ‘90. А съм седнала да се занимавам с някакви 30-тина годишни.”
6) Пак връщайки се назад се сещам за въпросния любим клас. Имах час с тях и се бяха разбесняли нещо, от коео и аз се разбеснях. Започнах да им крещя колкото ми глас държи. Докато се опитвах да напукам стъклата с гласа си при мен дойде Благой. Сложи си ръка на рамото ми и ми каза: “Що се ядосваш сега? Не виждаш ли, че са идиоти?”. В тоя момент ми се изпари всякакъв яд и ме напуши смях. Замислих се всъщност колко ли съм им смешна в техните очи, докато им крещя.
7) Тази година. Нов клас и сценария е един и същ т.е. показвам им колко съм “страшна”. Има едни дечица от дом за сираци. Много са сладки и умни. Какви са тия родители, които са ги оставили и как сърце им е дало да го направят - незнам, но това е друга тема. Та Мартинчо, ме попита: “Г-жо, от колко време работите тук?”. Отговорих, че съм там от три години. Следващия въпрос беше:” А имате ли намерение да напускате?”
8 ) Понеже съм контактна има разни деца, с които си чатя. От дума на дума с Киро стигнахме до момента, в който съм влязла за първи път в техния клас и т.н. По едно време той ми казва: “Абе госпооо, честно Ви казвам преди миналата година … Ви мислех за ебаси дървото, а то се оказахте най-лудата даскалка.”
Връщайки се назад ми става едновременно мъчно за отминалото време, забавно спомняйки си за дечицата и как се опитват да побъркат учителите си с невинните си номера. Всъщност съм щастлива, че съм била част от това, че мога да споделя впечатленията си от днешното младо поколение.
Гадния януари, много странно ми действа. Сякаш съм друг човек. Това от няколко дена. Станала съм зла и непоносима. Всички ме изнервят без да ми правят нищо. Имам чувството, че никой не ме слуша, докато говоря. Може би това е, защото за няма и месец съм разочарована три пъти от … (вече няма да споменавам имена). Толкова ли е лесно човек да ме заблуди, а може би съм прекалено доверчива …
Най-лошото, което се случва е, че ме напуска доброто настроение, доброто отношение към света и хората. Имам чувството, че пак ще “потъна”.
Едвам се сдържам да не се разкрещя! Егати нервозния ден. Тъпата ми братовчедка от Ботевград пак се довлече. Щяла да става полицайка. Щях да умра от смях - полицайката Цеца 
Ако й скръцнеш със зъби ще се наака, а да не говорим за нещо по-сериозно, но някой го е казал: “Никога не е късно да станеш за резил”. Цеца-полицайката трябваше да отиде на интервю днес и си нагласи GSM-a за 6.00, но без да забележа взела и моя, и той да звънне в 6.00. Сутринта като се раззвъняха тия ми ти телефони, щях да си глътна езика от уплах. Слава Богу след 10 минутна психоатака, отиде да пие кафе. И какво да правя вече събудена - станах, нищо че бях на работа чак от 9.00. Беше ми адски криво и сънливо. След 2 часа размотаване като 40 мин ме наблюдаваше как се гримирам, най-накрая излезе
Отивайки в училище исках да се консултирам нещо за компютъра ми (горкичкия 
). Отговора беше:”Ми … питай Б, но няма да се съгласи да ти го оправи, защото няма да му платиш”. В тоя момент се “надух”, в крайна сметка има си хора за всичко. Занесох си го във фирмата, от която го бях купила. Едно не разбирам като незнаеш нещо или нямаш желание да го правиш, толкова ли е трудно да кажеш:” Незнам” или “Не ми се занимава”. Да не сме се запознали вчера, случайно. И сега съм сърдита и огорчена от отношението на някой хора спрямо моята скромна личност!
Баба Юла неизвестно от къде изрови някакви супер демодирани обувки с цел да ги продава на бедните даскаля. Ако не бяха толкова грозни щях да купя за мама, но ме е срам да предлагам на жената такива “дървенца”, а на тях пише “Salamandar”. Колежките награбиха по 2-3 чифта. Е, със здраве да си ги носят!
Неделята е един ужасен ден. Винаги ми действа зле на настроението. Ставам, пия кафе и започвам да се размотавам все едно имам цял век пред себе си. А днешния ден започна още по-зле след вчерашния Ивановден. В къщи имах само безкофеиново кафе, а ме мързеше да отида до магазина. Може би не е лошо да започна да водя по-здравословен начин на живот, като например да откажа кафето и да го заместя с чай. Цялата фамилия си е тук и човек един нормален разговор по телефона да проведе. Скъпоценният ми компютър пак се скапа, но този път не е виновна фирмата. Звъннах, на който разбира и си ме сложи (без извинение) на оная работа. Цял ден я чаках, но не дойде. И пак цял ден се опитвам да се настроя положително, почти успях , а вече е почти 21.00. Стигнах до извода, че колкото по-положително се настройваш към света, толкова по-хубави неща ще ти се случат. Например в момента имам възможността да пиша от вкъщи, благодарение на Илиана, която ми остави лаптопа си. Въпреки всичко живота е прекрасен и все още съм положителна и доволна