Подреждайки си шкафа си открих един стар тефтер, в който съм си записвала, когато ходих на курс. Стана ми толкова мило и си спомних колко хубаво беше там. Чувствах се като човек намерил мястото си, но …свърши. Та във въпросния тефтер попаднах на следното стихотворение:
САМОДИВА
Погледна ме.
Светнах.
Замечтах.
Докосна ме.
Трепнах.
Закопнях.
Прегърна ме.
Омекнах.
Оглупях.
Съблече ме.
Изтръпнах.
Подивях.
Отиде си.
Въздъхнах.
И … умрях.
Ех, че хубава зима е навън! 
За пореден път се убеждавам, че нищо не е в състояние да ме смаже така, както скъпоценните ми роднини. Ина беше много права, че нищо друго не може да ме накара да гледам толкова злобно освен “скъпите” ми братовчеди и братовчедки. Прибирайки се вчера вратата беше заключена с всички възможни ключалки и резета. На въпроса: “Защо си се заключила толкова много?”, последва отговор: ” От къде да знам кога ще се прибереш”. Полудях, пак и отново!!! Легнах си с главоболие, въпреки че до преди един час ми беше толкова леко на душата.
Събуждайки се, погледнах през прозореца и установих колко е красива зимата всъщност. Но на другото легло беше “принцесата” и ми рухна всичко. 
Докато пиех кафе и се чудех как да не обръщам внимание на нашественика в къщата си, се звънна на вратата. Беше съседа под нас да ме предупреди , че няма да имаме вода цял ден. Тъй като все пак съм човек, реших да събудя “принцесата”, за да стане преди да е спряла водата. Едвам се надигна мърморейки колко съм досадна и гадна. Понеже вече беше време за обяд я извиках, така да се каже да хапнем. Извадих каквото намерих в хладилника и нали съм домакиня започнах да правя закуско-обяда. “Принцесата” се нахрани, стана от масата и отиде да гледа телевизия. А моя милост почисти и изми чиниите. Влизайки в “свещената” си стая забелязах леглата във формата на “вили и могили”. Тайничко се надявах да си оправи поне леглото, ама най се….. надеждата умира последна и …умря. Е, и това направих, проветрих и седнах да се наслаждавам на красивия ден.
Попаднах на едно стихотворение, но незнам кой го е писал.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме,
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато си хубава……
Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва в косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старая до края да си хубава.
Не толкова за мен, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те с цигарите.
не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти …… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е възможно … Колко си
ти пясъчна … И моля те, казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
Пътувайки към училище се замислих върху себе си и как ме възприемат хората. Таня ми беше казала веднъж: “Имам чувството, че ако хванеш ръката на умрял, той ще си отвори очите и ще се усмихне”. Това ми се струваше тогава като някакъв вид омайване, подмазване или дори четкане. Нямам способности на екстрасенс, но може би хората ме одобряват и харесват, не всички разбира се. Днес докато чаках на спирката, от 10-15 човека една женица дойде точно мен да пита колко е часа. Подобно нещо ми се е случвало и друг път. Чудя се защо хората ме възприемат така и как всъщност ме възприемат? Като симпатична, като откачалка, като човек на когото могат да имат доверие или като нещо друго.
Влизайки в сградата Миков ме посрещна с репликата: “Казал съм ти да идваш рано за да ми оправяш настроението.” Пак ме накара да се замисля. Защо, когато допадам или се харесвам на толкова хора понякога се чувствам сама?
Тъкмо се бях отчаяла от поредния си опит да направя нещо добро за себе си и ….. магията стана. Оня олигомот се разбра най-накрая и спря да ме преследва. Не съм от най-тактичните, но се напънах доста, за да не му кажа всичко, което мисля за него. Точка и край.
Вече ще се радвам на хората около мен, че не се знае до кога сме тук на този свят. Покрай последните събития си дадох сметка, че човек трябва да е заобиколен от положителни хора, за да се радва пълноценно на живота. И тук ще сложа точка и край. Край с изпиващите ми енергията познати, роднини, да кажем “приятели” и мъже, но тези които се опитват да ми се бъркат в живота по супер отвратителен и арогантен начин.
Днес пак бях на поредното интервю, много симпатични хора, но много малко парички дават - продължавам да търся. Дано да ми се обадят от картите, че те са ми много на сърце.
Видях се с много симпатичен младеж, но толкова са ми притъпени сетивата покрай кретена, че незнам дали му станах дори симпатична. и в момента пак се лутам като “муха без глава”. Напоследък взех да се вслушвам в интуицията си, но след срещата си с него тя мълчеше. Казвам й: “говори ми слушам те”, но тя не каза нищо. Но пък може да не съм я чула, защото ми се спеше ужасно. Хубавото в случая е че успях да си върна вярата и надеждата, че мъжете не са се мутирали съвсем, а се намира тук-там по някой и друг нормален.
Определено има надежда, че ще оправя живота си. Благодаря на Иван, че ми върна вярата в нормалните мъже, независимо дали ще се видим пак. Благодаря на г-н Ташков, че ме остави да мисля за работата, която ми предложи без да ме притиска. Благодаря на училището или на Димитрова за стархотните приятели, които намерих там. Обичам ви!